Моментът в който нещо изключително се ражда, осъзнаваме, че всяко раждане неизбежно води до смърт.
Дали?
Поне за миг би трябвало да е вярно.
Мигът в който стоиш на ръба на пропаст и си сигурен,че ще скочиш, защото просто нямаш избор. Трябва да живееш. Избрал си го и ..неизбежно ще умреш.
Необяснимо. Чувството, което изпитах бе неописуемо. Странно, приятно.. и все пак някак необятно. Едно докосване, един поглед и никакви очаквания. За нищо и най-вече от никого.
Бях разбрал, че човек може и е хубаво да очаква единствено от себе си. Да бъде това, което ще го прави щастлив и да направи нещата, които желае да преживее.
Преживях различни емоции. Стигнах до двата полюса на човешкото съзнание. Двата полюса на човешката емоционалност. Безкрайната обич и абсолютната апатия. Като всичко противоположно, те също бяха в неразривна врззка. И винаги ще бъдат.
Достигнах категорична победа над себе си. Самоунишожих се. И успях.. да изплувам. Да оцелея и да вярвам в същите неща в които вярвах някога – любов. Любов и всичко останало.
Любовта към всичко.
Не очаквах възможността да бъда изненадан. Да се почувствам запленен и уязвим от една конкретна ситуация и една конкретна душа. Но уви, самоувереността не е добър другад.
Докосна ме и почувствах изключително спокойствие. Погледна ме и продължих да се чувствам по същия начин. Като едно съвсем обикновено същество, лишено от стойност. Сякаш нямаше как да бъде оценено моето присъствие, моята личност, живот и сякаш не представлявах интерес по никакъв начин. Просто същество, стоящо пред друго същество и общуващо свободно и непринудено. Удовлетворението от това просто да бъдеш себе си и да получаваш ответност в това начинание. Несравним миг. Мигът в който не си обект, а истински субект.
Мигът в който си всичко, а нямаш стойност.
Затваряйки очи същата нощ, бях благодарен. И щастлив. Истински доволен. Нямах никакви очаквания. А бях срещнал нещото, което ме движеше в живота. Бях се сблъскал със собствената си философия. Бяло и чисто... като следа в снега.
Вирхушката от емоции така ме завладя, че на моменти губех точна представа какво се случва. А социалната ми природа ме вкара в различни рамки и всевъзможни инициативи. А накрая се чувствах пречистен.
Едно докосване и целият поток на любовта премина през мен. Сякаш някой махна с ръце и всички облаци изчезнаха, а под тях изскочи слънцето.
Безкрайно и зареждащо.
Баланс.. вечната химера. Така мечтан и преследван. Стоварващ се като горещ въглен върху гола плът. Балансът дойде, защото винаги е бил желан. За да не изпадаме в крайности за дълго.. За да даде ново начало.
И донесе болка. Защото всяка спечелена битка, оставя след себе си жертви. Всеки огън – пепел. Всяка любов - мъка. И това не е лошо, а просто неизбежно.
Не можем да се лишим от грижата и нуждата да бъдем сигурни,че всичко, което обичаме е добре. Не можем да приемем,че сигурността не съществува и по мъничко страдаме.И сме щастливи.
Много сълзи ще се изтърколят, но всичко винаги ще бъде същото..
Любов