„Свободата започва с ирония. “

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.02.2014 12:43 - Шепоти

Автор: angelus Категория: Лични дневници

Прочетен: 1081 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 13.02.2014 12:43

Бяха се скупчили отпред, усещах ги. Притеснението им витаеше из коридорите. Не бях го искал, но се случи. А може би да. Може би имах нужда от подобно събуждане. Не съм сигурен дали не е грях да се говори така,но отдавна не се боря за приза ""ангел"". Обсъждаха мен, живота ми, постъпките ми, някои бяха по-изненадани, за друг това ;;се очакваше"" . Какво бях направил? Една минута невнимание и....

За разлика от добрият ми усет и невероятният слух, който се оказа,че притежавам, останалата част от тялото ми бе чужда. Нямаше я. Нямах ръце, крака и сърце.. сърцето май отдавна го изгубих, но то до последно упорстваше и биеше.. И как биеше..
Това си го спомнях - момента в който не бях сигурен дали силите ще ми стигнат да дишам или щяха да бъдат погълнати от сърцебиенето ми. Изпуснах края, разпилях боклука и го запалих. Изведнъж. Промених се. И се разсеях..само за миг.

Сега лежах, очевидно... не можех да се движа. Не знаех докога ще продължи това. В началото се наслаждавах. Беше спокойно, тихо и приятно. Но на мен ми се живееше. Въпреки всичко. Аз бях силен и някъде дълбоко в себе си го знаех. И исках да го покажа. Трябваше. Имах нужда да комуникирам. Не можех. Всички бяха разстроени, а аз просто исках да ги видя. И да се посмеем заедно. Щяхме ли?

Разбрах, че съм бил по-лош, отколкото си мислех. Те наистина бяха разстроени, а аз не знаех дали ще оцелея. Но поне бях сигурен в едно - исках го. Сега повече от всякога аз трябваше да докажа на себе си, че мога да продължа напред. Имах нужда да дишам, да живея и дори да обичам. Заболя ме. Бях една крачка по-близо до живота. Исках да ме боли. Струваше си. Аз имах своите мечти, желания,копнежи.. на които тъй дълго бях показал гръб... а сега се борех за тях.. Понякога си мисля, че съм свиреп мазохист. Позволявах на хората и събитията да ме мачкат и стоях.. и стоях.. и не мърдах. И дори не живеех, свит в своя уплах.. и съмнението, че ще бъда щастлив.
Сякаш зависеше от някой друг. Усмихнах се.
Не напразно се случваха нещата, това беше моят живот и аз си го исках и щях да си го получа. О, да... и смятах да го изживея. Това е моят шанс да го взема в ръце и да продължа напред, щастлив...
Сега от коридорите събрах душите на онези, близките, които винаги щяха да бъдат там и винаги в сърцето ми. А тишината на онези другите, които тъй и не видях - зазидах някъде към края..
А сърцето ми как биеше.. не знаех ще ми стигнат ли силите да дишам или ще бъдат погълнати от сърцебиене..
Косата ми развявана от вятъра, нозете ми изцапани в пясък, душата ми на прах в морето синьо.. Обичах и живях..

Нагоре