Няма да си говорим за родителите, които нямат възможност да имат деца.
Няма да си говорим и за децата, чиито родители не са тук.
Мисля си за онези деца, които биват откъснати от своето семейство,дом и свят.. Незнаещи, зависещи от чужди хора или от никого..
За родителите на онези, изчезналите деца, които не се знае дали някога ще се върнат. Дали са живи или не. Живот без информация.   Едно продължително очакване без ясен край.
Наскоро ми се случи да загубя детенце и искам да ви кажа, че това бяха най-дългите минути в моя живот. Минути в които сърцето ми биеше бясно и света ми се струваше все по-малък с всяка изминала секунда. За щастие всичко приключи добре, но тогава се запитах какъв ли е живота на  онези, които никого не намират. Чакат, ослушват се за телефона, дебнат, надяват се. Онези , които зад всеки ъгъл очакват да видят децата си и на които  никой не отговаря...Хора, живеещи на границата между надеждата и отчаянието..
Ами  децата, които са оставени от родителите си и няма кой да ги гушне ..и кой да ги успокои..? Децата, които знаят че са нежелани от собствените си майки и бащи, но въпреки всичко копнеят и се надяват да бъдат поискани. Готови да простят онова в което не биха обвинили родителите си.... ?!
Нормално ли е това? Мисля си че колкото и да е нежелано едно дете в началото, то не може да не събуди никакви чувства с появата си ..? Това е природа все пак... Защо едните губят, това което най-много обичат, а други го захвърлят като ненужен предмет...?


Не знам какво и дали очаквам нещо с тази тема, просто ми се въртяха всички тези мисли ..
 

Децата са бели листи, върху които пишем и проектираме собствените си морални устои. Детето има нужда от ласка, обич и доверие. То е в пъти по-чувствително от възрастния на тази тема!
И ако по листа има грозни думи и символи, то за това не са виновни децаата, а нашата собствена съвест!