Лутащи се между радостта и отчаянието сълзите намериха своя път и се стекоха
по продължението на лицето ми, оставяйки безброй малки, мокри следи..
Страхът от това, което което се бе случило, това което се случваше и онова което
предстоеше караше дъха ми да спира.
Навремето бях отбелязал гордо, че всяка сълза е крачка към себеопознаването и
отворена врата към тайните на живота. Но сега.. сега стоях загледан в сумракa и
усещах как сърцето ми бие като църковна камбана потънала в своята величествена скръб.
Човешкото тяло ми се стори жалко, и неспособността му да пресъздаде всички усещания
ме влудяваше.Възможностите му стигаха само до един постоянен, равен трепет..
Знаех, че ако бях енергия шях да се разпръсна в небитието на безброй частици..
Но уви , някой бе заключил всичко в това малко пространство робуващо на времето;

А как ми се искаше да бъде различно..

Толкова е трудно човек да признае че страда и да застане очи в очи с болката и страховете си..
Така ми се иска поне веднъж да успея да се опазя от самия себе си.Но дали бих се чувствал истински
жив ..Или просто щях да съществувам. Като самотен атом, движещ се в пространството,който никога
няма да бъде част от нещо, защото признава единствено собственото си съществувание..

Аз не исках да бъда това.
Да поливам градинските цветя в безцсънните си вечери беше алтернатива.. да..
Да.. усетих как една едва забележима усмивка се плъзна по безжизненото ми лице

Въпреки всичко бих умрял щастлив , вече имал възможността да преживея върховното душевно блаженство/
Онова чувство. което ни прави по-добри..дошло от извора на живота..

Може би - до скоро,когато все още не признавах равновесието и се страхувах да се обърна и да видя другото лице на живота
Но сега - спечелил и изгубил всичко, бях готов да продам душата си на Дявола. Стига да имаше такъв.. бих направил всичко .само за да усетя уханието на
вятъра преминал през косите й,докоснал страните и, целунал очите .. устните..
Една единствена прегръдка в която да почувства че я обичам до последната капка живот в тялото ми
След това бих бил готов да се разпадна като кристал усетил твърдостта на студения мраморен под.


Сълзите ми бяха образували приказно езеро. То се бореше с мрака отразявайки първите дневни светлини.

Наведох се над него за да се видя, но там нямаше нищо..Бях изчезнал, унесен в трагедията си, която се превърна в
пирщество на злото.
За миг се притесних, но после осъзнах че то не бе победило. Аз бях там, макар и невидим за собствените си очи .
От мен струеше любов - чиста, непонятна, но красива в своето невидимо господство.
Затворих очи..
Малко след това слънцето изпрати първите си лъчи и изпари сълзите .. една по една.