Нечакани сълзите потекоха по страните ми. Горещи, тежки капки попукваха по пода..
Не знаех техния вкус, но чуствайки тежеста им и паренето в очите си.. можех да си представя,че не са никак сладки.
Отново съм на никъде и точно там, където трябва да бъда или поне където съм...
Думите са толкова излишни в подобни моменти, но си нямам никого другиго с когото да споделя каква драма е моето най-голямо щастие.
Гъвкавото ми, издръжливо сърце ме отнесе в списъка на обречените (зашо не се счупи веднъж завинаги...)Онези за които няма начало и няма край. За които всяко разбиване на сърцето е просто поредното и никога последното. Песимисти надарени с нестихващ оптимизъм и желание.... да могат просто да ..обичат. Хора за които всяка следваща секунда е надежда ...несполуките тихо чезнат в сянката на чувствата.. а те са толкова силни,че на фона им нещастията бледнеят и изчезват за миг. Колко  парадоксално..колкото повече осъзнаваш,че нямаш път, толкова повече вървиш и вярваш... ако можехме във всяка житейска ситуация да реагираме по този начин верочтно шяхме да бъдем непобедими.Усещам как всичко това би се сторило на околните неестествено романтично,драматично и меланхолично дори..но то е съвсем истинско и неподпрсвено, изписано точно такова, каквото е изживяно..Чудно е че има още такива емоции в наше време, питам се дали имам ужасен късмет или съм спечелил джакпота.. Като змия с колело..Имам нужда да намеря смисъла, но той отдавна е тук, но само на снимка..дали може да живее човек с една снимка... би било хубаво.. Понякога мълчанието, което ме убива е единственото ми спокойствие, страхът от думите вледенява..защото не знаеш какво ще последва..Този път спирам до тук, не мога повече.. не и сега, вероятно никога, поне в тези писания..